Суинг

Суинг джазът се заражда в края  20-те години на миналия век. Като самостоятелен стил се оформя около средата на 30-те, а  на златните си години се радва през 40-те. През 50-те започва да губи популярност, за да отстъпи короната на бопа. Следвайки поговорката „всяко ново нещо е добре забравено старо” в началото на 90-те интереса към този стил се възобновява и продължава и до днес.

Въпреки, че не може да се каже, че в момента,  в който Луис Армстронг се е присъединил към бенда на Флетчър Хендерсън  суинг джаза е бил факт, това  е едно от събитията, които имат важно значение за създаването на стила. Причината можем да търсим в уникалните музикални качества на Сачмо и ефекта на музиката му върху публиката и музикантите.

Интересен факт е, че официално суинга е признат като самостоятелен стил 10 години по-късно, десетилетие след създаването на линди хопа – първия суинг танц.

Имало е различни стилове суинг джаз. Единия стил се изпълнява от „hot bands” като този на Каунт Бейзи -  те са свирили по-бързи леки танцувални мелодии с динамичен ритъм и се е изпълнявал предимно от тъмнокожи музиканти. Другото течение в суинга се е свирило от т.нар. “ sweet bands” , като оркестъра на Глен Милър – те са били по по-бавни и лирични в повечето случай са били бели. Тези „понятия” присъстват дори в небезизвестното парче на Дюк Елингтън – “It don’t mean a thing” в една от лириките - "It don't matter if you play it sweet or hot" …..

Една от историите за формирането на стила е, че Бени Гудмън  поръчва няколко „хот аранжимента” от бенда на Флетчър Хендерсън. До този момент тези по-бързи и игриви мелодии (hot tunes) са се свирили предимно от чернокожи музиканти и оркестри – като този на Флетчър Хендерсън. По нежните ( sweet tunes) са се свирили от бели бендове по така наречените обществени изяви (society gigs).

Когато Бени Гудмън започва да свири по-бързите хот ритми отзивите са смесени. Повратна точка е участието на оркестъра му в „Palomar Ballroom”. Там те започват да свирят по-бавни и лирични парчета тип суийт. Тълпата не реагира по никакъв начин и Гудмън и оркестъра му решават, че това е края на кариерата им. Решават да завършат с хот ритми, понеже те самите много ги харесват – и тогава тълпата избухва. Те са чували техния оркестър и хот записите им по радиото и това е била причината да посетят концерта им. След медийния отзвук за участието им кариерата им тръгва да се развива отлично, а суинга привлича общественото внимание и става доминиращ стил през следващото десетилетие.

Характерни черти за суинга са новото темпо – 4/4 или 4/8 ( за разлика от 2/4, който е характерен за хот джаза) и замяната на  тубата с контрабас. Друга отличителна черта на стила е честото използване на „ рифове” – кратки музикални форми / идеи, които често се повтарят в диалогична форма от различните секции в оркестъра – например ритъм секцията свири дадена форма, след което бра секцията я повтаря. Тази диалогичност води началото си от спиричуълите и афроамериканските фолклорни песни  в южните щати където call and response елементите са широко разпространени. Другото ново е, че големината на бендовете нараства. Някои от тях достигат до 16 души и  започват да се наричат оркестри.

Друга характерна черта за суинг джаза е, че членовете на съставите имат по-голяма възможност за импровизация ( в сравнение с Ню Нрлеанския джаз, където импровизацията е предимно колективна). Това често им помага да спечелят фенове и да сформират свой собствен оркестър в последствие.

По принцип музиката и танците са свързани и вървят ръка за ръка. В общия случай се създава музикален  стил, който вдъхновява развитието на даден танц. При суинга нещата стоят „малко по-иначе”. Тъй като суинг оркестрите често са свирили на танцови прояви и мероприятия, преди понятието суинг танц да съществува, те са адаптирали музиката си към танцувалните възможности на посетителите. Правили са я по-танцувална. Това е и причината танца и музиката да носят еднакво име.

Суинг джаза се е свирил предимно по танцови забави. Рядко се е свирил пред публика само за слушане. Заради изключителния си комерсиален успех не всички музиканти я възприемат като изкуство. Появяват се и оркестри, които не оставят никакво място за импровизация и свирят изцяло подготвени и написани песни водени от комерсиални подбуди. От това разбира се не трябва да се правят изводи за целия стил. Оркестъра на Каунт Бейзи например акцентира много на импровизацията. Това обаче не му пречи да продаде един милион копия от записите му с „One O'Clock Jump”. Има една мисъл -  “Quality never gets out of style”…

Заради неуредици в „американския музикален съюз”, където се провеждат редица стачки и преговори близо две години не се осъществяват записи на суинг банди за почти 2 години в две от най-големите звукозаписни компании по това време – Колумбия и Виктор.Това е голям удар върху популярността на стила. В същото време певците не са били част от този музикален съюз и не са участвали в стачката. За това по същото време те осъществяват записи и набират популярност.

Друга причина за залеза на суинга е „кабаретния данък”, който взима 30% от продажбите на билети. Това е причината собствениците на заведения да започнат да наемат по-малки оркестри в резултата на което големите суинг оркестри на практика изчезват.

Една от причините за края на Суинг ерата е втората световна война. Въпреки, че много оркестри са наемани, за да повдигат духа на войниците, когато има война хората страдат и културата и изкуството не намират място в живота им.